За благотворителността на Иван Пашов научих от медиите. За миналото му обаче, което преди години беше широко отразявано, в публикациите на БТА няма и ред.
На 20 декември 2018 г. съдът одобрява споразумение, с което Пашов признава вината си за участие в организирана престъпна група и държане на кокаин с цел разпространение. Получава три години условно лишаване от свобода с петгодишен изпитателен срок.
Човек има право на втори шанс. И аз съм готова да повярвам, че може да поеме по нов път.
Но от началото на годината наблюдавам как в родния ми Пловдив се изгражда образ на щедър благодетел — плакати по дървета, стълбове и будки в „Кючук Париж“, гръмки обещания и благотворителност под прожекторите на социалните мрежи.
После минаваш покрай стадион „Тодор Диев“ и виждаш реалността: боклуци, счупени стъкла, изсечени дървета, оголени ВиК инсталации и импровизирани съблекални в контейнери.
Това ли е възроденият терен, на който стотици деца трябва да тренират? Има ли родител, който би изпратил детето си там при тези условия? Или отново трябва да вярваме на обещанието „Ще направим ремонт“?
Много се натъжавам, когато деца се превръщат в декор за гръмки PR послания, а обещанията изпреварват видимите резултати.
И още нещо: защо точно година преди местните избори един бизнесмен толкова активно изгражда публичния си образ на благодетел? Има ли политически амбиции?
Кой стои зад него и кой му помага?
Не смятам, че Пловдив е декор за личен ПР, а деца трябва да бъдат използвани в рекламна кампания.
Leave a Reply